Любомир Левчев: Да вярваш в бъдещето, е задължителна смелост

Не мога без човешката обич, не мога без изкуството, тъжното е, че мога без себе си, казва поетът

Автор: Интервю на Хенриета ГЕОРГИЕВА

Големият български поет Любомир Левчев е роден на 29 април 1935 година. Първата му книга „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г., а общо 58 негови книги са преведени в 36 страни. Автор на три романа „Убий българина”, „Ти си следващият“(2001), „Панихида за мъртвото време“ (2011), както и на сценарии за филми.

Носител на златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието Рицар на поезията (1985); на Голяма награда на института „Александър Пушкин“ и Сорбоната (1989), има „Златен венец“ от Стружките вечери на поезията (2010). Носител е на най-висшето държавно отличие орден Стара планина. През 2008 г. получава националната награда „Христо Г. Данов“ за цялостно творчество.



- Каква магия крие Рождество за човек, роден по Възкресение, какъвто сте Вие?

- Преди да отговоря на въпросите Ви, искам да поздравя Пловдив - този град, втори по големина, пръв по красота и вечен по съдба.

Животът ми започва с една странна грешка. Роден съм на 27 април 1935 г. в Троян, където баща ми е бил лекар. Но на тази дата било Великата събота и чиновниците ме записали на 29-и - първия работен ден. Дълго време празнувах рождения си ден на тази дата. Случваше се да се събираме заедно с Елисавета Багряна като астрални близнаци в съвсем тесен кръг. Но когато си загубих паспорта и ми изпратиха оригиналния Акт за раждане с почерка на баща ми и с датата 27 април, истината поправи грешката. Може би Рождество е магията, която поправя грешките.

- „Звездите са мои” - откъде тази дързост да озаглавите така първата си книга? Коя всъщност е любимата ви звезда?

- Може би съм търсил свободата на своя характер. Човек нарича звезди най-красивите хора, героите, които дават пример, пътеводителите. „Звездите са мои” беше знак на дързост. Като че ли миналото се дразнеше от мечтата да бъдеш свободен. Най-много обич ми е дало слънцето. То ми е избрало мястото в безкрая на Космоса.

- С какво толкова вбесихте партийния гуру академик Тодор Павлов, та Ви прати на заточение в тогавашното село Баня? Какво Ви даде престоят там с величествената гледка на Балкана?

- Смъртта на Сталин през 1953 г. събуди нова епоха в целия свят. Впрочем вече се бяха обособили три свята - империалистически, социалистически и трети, дал свобода на колониите. Карибската криза през 1962 г. можеше да доведе до трета световна война. Но съветските военни кораби, изпратени към остров Куба, трябваше да се върнат „вкъщи” под ултиматума на Джон Кенеди. Разярен от неуспеха си, Хрушчов се нахвърли на творческата интелигенция, за да отклони общественото внимание. Тодор Павлов, като прочел току-що излязлата ми „Интелигентска поема”, се обадил на друг академик и му прочел финала на стихотворението ми:

Сашо,

хайде да се напием!

След това ще изядеме чашите!

След това ще изядеме сенките!

Мъчно ми е, Сашо!”

„Какво ще кажеш? - попитал акад. Павлов.” „Чиста шизофрения!” „Агент на империализма! - пламнал бачо Тодор.” Пеньо Пенев вече беше заклеймен като „агент на Дълес”. Такова беше времето... Така се реши да отида да „изучавам живота”. Избрах Пловдив, но ме изпратиха в Баня, Карловско, без право да напускам селището. Там се научих да се радвам на самотата, споделена с художничката Дора Бонева.

- Защо Владимир Висоцки е имал ключ от дома Ви? Какъв беше отблизо?

- Запознах се с Володя Висоцки в Москва. Агентът на империализма вече изучаваше кратък курс във Висшата партийна школа. А „Театърът на Таганка” все още не можеше да излиза в чужбина. Първото задгранично турне на театъра беше в България. Отидох да посрещна Висоцки на летището. Чудех се какво да му подаря - цветята ми изглеждаха нелепи за мъжкия му характер, бутилките му бяха забранени... В последния момент ми хрумна да му дам ключ от дома си. Той разигра радост - опита го със зъби и каза: „Истински е”. Докато се прибера вкъщи, домът ми беше пълен с фенове на Висоцки. Бях принуден да му се обадя, за да ме спаси. Дойде и пя на балкона. И ми върна ключа... Володя имаше неподражаем, неповторим характер. Това го прави невъзможен за сравняване и описание.

- Срещали сте най-големите творци на ХХ век. Кой Ви впечатли най-много и с какво?

- Днес, в края на своята странстваща съдба, сам се удивявам на срещите, които ми е присъждала тя. (Оставям настрани жестоките)/ Една студентска екскурзия ми позволи да се срещна с немския поет Паул Винс. Следващата ми среща със световната поезия дойде от Русия с Влак на дружбата. Двамата с чудесния поет Владимир Башев организирахме бягството на Евгений Евтушенко от строгата екскурзионна програма. Ходихме да молим съветския посланик и успяхме да го освободим за цял живот. После станахме приятели с Андрей Вознесенски, Владимир Соколов, Булат Окуджава, Бела Ахмадулина, Сергей Михалков, Аркадий Ваксберг...

Веднъж в дома на младостта ми се обадиха от хотел „България” и ми съобщиха, че ме търси шведският поет Артур Лундквист. Искал да ме види и да поговори с мен. Така започваха разговорите, които ти търсиш, и разговорите, които те търсят. Приятелството ме свърза и с Тумас Транстрьомер, Петер Кюрман, Якоб Брантинг...

С Италия ме свързаха Алберто Моравия, Джани Родари, Ренато Гутузо... В Италия живееше и испанският художник и поет Рафаел Алберти.

Разбира се, най-голям приятел ми остана до смъртта си Уилям Мередит. В американската кохорта се редят Джон Ъпдайк, Джон Чийвър, Уилям Сароян, Боб Дилън, Гор Видал...

Приятелството ми с Габриел Г. Маркес и испанеца Камило Хосе Села, с Шеймъс Хини, Янис Рицос също ще остане завинаги...

Особено много обич ми е дала Франция - Ален Боске, Жан Ерве Базен, Пиер Сегерс...

За да стигнем накрая до Индия - родината на поетесата Амрита Притам. Но не до края на списъка.

- „Нито вълк, нито брат. Човек за човека е българин”, казвате в „Безлунен календар”. „Убий Българина!” е заглавието на един от романите Ви. Що за хора сме ние - българите?

- Склонността на българина да се самоопределя ми се струва доста двойствена черта. И все пак, когато Екатерина Велика поискала от руските учени справка за славянските народи по света, срещу името българи пишело: изчезнал народ. Скоро учените се поправили...

- Ще дойде ли българският Видовден? Къде е шансът на България?

- Да вярваш в бъдещето - това е задължителна смелост. България е възкръсвала трикратно.

- Предадоха ли Ви приятели след 1989 година? Простихте ли?

- След въпросната година (по-точно година преди това) аз не съм постъпвал на служба, нито съм търсил служба. Беше време на ругатни. Не са ми липсвали. Но винаги съм се ръководил от стиховете на Пушкин: „Хвалу и клевету приемли равнодушно. И не оспаривай глупца”. Имам приятели. Гордея се с тях.

- Тръпката Пловдив за Вас? Кой е най-скъпият Ви спомен под
тепетата?

- Пловдив е един от най-любимите ми градове. Неслучайно го избрах, като ме изпращаха да „изучавам живота”, както вече казах. За мен този град е бил и продължава да бъде град на приятелството. Намирал съм обич и достойнство в горди личности като Атанас Кръстев (Начо Културата) или в Божана Апостолова - талантлива поетеса и културен деец. Обичам и продължавам да обичам пловдивските художници - Златю Бояджиев, Георги Божилов-Слона, Митко Киров, Йони Левиев, Енчо Пиронков... Неведнъж с такива приятели съм посрещал изгрева на тепетата.

- Без какво не можете?

- Не мога без човешката обич. Не мога без изкуството. Тъжното е, че мога без себе си.

- Кога си казахте: „О, миг, поспри!”?

- Гьоте е бил собственик на голям, красив дворец, но всъщност е живял в една строга, скромна стая. Миговете не обитават нито къщи, нито дворци. Струва ми се, че добре би било миговете да обитават себе си.

- От кого научихте най-важния урок?

- Най-важните уроци научих от майка ми. Тя беше учителка по музика. След ранната смърт на баща ми тя намери пари за преподавател по цигулка, един от най-добрите - Константин Зидаров. Беше строг и артистичен, но скоро извика майка ми и я предупреди, че съм лош ученик. Тя се наскърби, но каза да продължим уроците. И аз свирех на цигулка с наранени от футбола пръсти. След дълги години научих, че учителят ми е в старчески дом. Отидох да го видя. Зарадва се и ми каза, че аз съм бил най-добрият му ученик.

- Гибел или спасение е по-вероятният сценарий за днешния объркан свят?

- Трябва да вярваме в спасението на човешкия род.

- Кой е последният стих, който написахте?

Градски дъжд -

весел есенен уличник,

ти валиш през небето пробито.

И летящите крепости

пълнят простора.

И през жълто небе

капят спомени детски.

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?