Следвайте ни

Каква е съдбата на апостолите на Съединението- от разстрел и заточение до слава и почести

viber icon

Съединението на Княжество България и Източна Румелия е едно от най-светлите събития в родната история. То не е следствие на политически съображения, на сложни дипломатически решения и не преследва интереси на Велики сили и овластени дерибеи. Това е дело народно, родено от ентусиазъм и естествена обич към родината. Било е съединение по дух, реализирано първо в умовете и душите на българите от двете страни на изкуствената граница.

Хората, които планират и осъществяват Съединението, са оставили следа в историята и дълго след него. Съдбата им след 1885 г. е пример за това как личностите, които създават голямата история, могат да се превърнат в нейни жертви.

 Ще ви разкажем как се стичат съдбите на някои от членовете на Българския таен централен революционен комитет, които на 25 юли 1885 г. в село Дермендере (днес с. Първенец) взимат решение да се обяви, осъществи и защити Съединението на Княжество България и Източна Румелия в началото на септември.

За живота и смъртта на Захарий Стоянов се знае много. Днес ще ви разкажем за другите апостоли на Съединението.

Коста Паница 

Най-трагичната история сред апостолите на Съединението е тази на Коста Паница. След като става председател на военнополевия съд още в деня след Съединението и е назначен в състава на временното правителство, той се втурва в служба на новата, вече обединена България. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на Смолчанския (Комщицкия) партизански отряд. Пръв влиза в Пирот. Успехите му са забелязани и той е назначен за командир на Чипровския партизански отряд.

След края на войната вече майор Коста Паница става част от русофобски настроената група, включваща още Захарий Стоянов, Димитър Петков и Димитър Ризов. Взима участие в издаването на вестник „Независимост”. През цялото време заявява своята вярност към Батенберг и не е включен в преврата на офицерите от 9 август 1886 г. Напротив, подпомага активно организаторите на контрапреврата, водени от Стефан Стамболов. Става председател на военен съд и участва в няколко следствия – в Русе, Бургас и Силистра – срещу превратаджиите. Издава сурови присъди. След потушаване на офицерските бунтове през 1887 г. той е сред хората, малтретирали затворените в Черната джамия политици, начело с Петко Каравелов. Там, сред затворниците, е и един от неговите съратници от Съединението – Димитър Ризов.

Коста Паница твърдо стои на позиции, поддържащи политиката на Батенберг, а след детронацията му – на Стамболов. Той е най-висшият военен юрист в страната в този момент, на върха на своята слава. Но бунтовното му сърце няма да му позволи да остане безучастен и майор Паница застава начело на сили, подготвящи заговор срещу княза и правителството.

На 25 юни 1887 г. Великото народно събрание в Търново избира за български владетел Фердинанд Сакскобургготски без предварителното одобрение на Русия. За опазване на мира в страната е установен полицейски режим, без да е отменена Конституцията.

Руската дипломация не поддържа вече българските въжделения в Македония и започва да защитава сръбските претенции там. Това настройва част от офицерите срещу правителствената политика. Майор Паница отдавна е свързал живота си с националноосвободителните стремежи на българите. Той е бивш член на Търновския комитет „Единство“ и българо-македонския комитет „Искра“. Като военен прокурор в Русе непрекъснато е във връзка с българи от Македония и става техен естествен водач с авторитета на участник в Съединението и Сръбско-българската война, особено сред най-екзалтираните привърженици на идеята за освобождение. Когато на престола застава княз Фердинанд, подкрепян от правителството на Стамболов, Паница вижда в това заплаха за развитието на националноосвободителното движение. Той смята кобургския принц за узурпатор. В него все повече назрява идеята за организиране на заговор. Паница заема високо положение в армията — постоянен член на Върховния съд (длъжност, която се равнява с тази на бригаден командир), което му дава възможност да влияе на някои войскови части в столицата.

 През септември 1887 г. майор Паница влиза във връзка със запасния руски поручик Порфирий Колобков, живеещ в Русе, с когото е в приятелски отношения. Чрез него търси контакт с руската дипломатическа мисия в Букурещ. Паница предлага в срок от две седмици да изгони Фердинанд и да смени правителството. Майорът настоява пред Колобков за среща със специален пълномощник, за да му предаде условията, при които може да се постигне отстраняването на кобургския принц и образуването на ново правителство.

При оформяне на предложенията си Паница недооценява политическото положение в страната и състоянието на международните отношения. Той поставя като изрично условие освобождаването на Македония, с което Русия не може да се ангажира. Лансираният по-рано план от английската дипломация за завръщането на Батенберг в България среща отново съпротивата на Русия, която е подкрепяна от Франция и Германия.

Въпреки липсата на външна подкрепа Паница не се отказва от намеренията си, като междувременно участва във финансирането на редактирания от Димитър Ризов вестник „Христо Ботйов“, насочен срещу политиката на Фердинанд и Стамболов. Първият брой на вестника е конфискуван, а Ризов е осъден на две години затвор поради обида на княза.

През декември 1889 г. Паница отново започва действия, за да свали княза и правителството. Не се въздържа от публични изявления, като често на обществени места — кафенета, кръчми и на улицата, се изразява твърде свободно и с осъдителни думи спрямо княза и първия министър. Хвали се, че ще вдигне пред двореца 50 бесилки, начело на които ще виснат Фердинанд и Стамболов. Министър-председателят познава добре буйния му характер и първоначално не отдава голямо значение на думите му. По-късно обаче Стамболов преценява, че може да използва случая за своите политически цели.

Паница знае, че князът и правителството са известени за действията му, и предприема прибързани стъпки. На 12 януари той се опитва да вдигне Софийския гарнизон срещу властта, но не успява. Действа необмислено и импулсивно и правителството решава да се намеси. Стамболов решава, че е дошло времето да се арестува Паница, а неговият заговор да прерасне в политически процес, който да се използва за вътрешно и външнополитическо стабилизиране на режима.

Със заповед на военния министър от 19 януари 1890 г. се отстранява от длъжност постоянният член на Главния военен съд майор Паница и се арестува „до особено разпореждане“ с лаконичното обяснение: „неприлично поведение на публични места и нападение с думи на върховната власт“. На следващия ден Паница е арестуван. На 17 май 1890 г. майор Коста Паница е осъден на смърт чрез разстрел за заговор за убийството на княза и министър-председателя. При започването на процеса Фердинанд се отдалечава от столицата, като последователно пребивава в Пловдив, Евксиноград и Русе. Въпреки че Паница отказва да подаде молба за помилване, князът още не се решава да одобри смъртната присъда. Под натиска на Стамболов Министерският съвет нарежда на полковник Сава Муткуров да даде мнение за ходатайството на военния съд. В доклад до Фердинанд от 14 юни 1890 г. военният министър възразява срещу ходатайството на съда за отменяне на смъртната присъда над Паница, като смята, че неизпълнението на присъдата ще поощри враговете на правителството и княза. На 16 юни 1890 г. майор Паница е разстрелян в местността „Лагера“ край София.

Иван Стоянович-Аджелето 

Много по-благосклонна е съдбата към Иван Стоянович-Аджелето, също апостол на Съединението. През 1881 г. властите в Княжество България екстернират Иван Стоянович от Габрово в Източна Румелия. Причината е активността му като член на Либералната партия.

В Румелия Стоянович става секретар в Дирекцията на правосъдието, но го уволняват заради съединистките му възгледи, които изказва публично.

След Съединението Иван Стоянович също участва в Сръбско-българската война, при това в главната квартира на армията по настояване на княза. След края ѝ започва отново да работи за Либералната партия, става близък довереник на Стамболов и Радославов, част от крайното русофобско крило. Става народен представител в ІV Обикновено народно събрание, избран от гражданите на гр. Станимака (Асеновград).

Една от най-големите заслуги на Иван Стоянович към новите институции на българската държава е създаването на първата българска телеграфна агенция „Трапезица”. Тя съществува кратко, само до 1887 г. Дълги години обаче Иван Стоянович е шеф на българските съобщения.

Стоянович е един от хората, чиито подписи стоят под подписания в Брест-Литовск мирен договор между Централните сили и независимата държава Украйна през 1918 г.

Умира през 1947 г. в София. Родът му продължава с видни български общественици и до днес.

Иван Андонов


По-рядко се говори за апостола на Съединението Иван Андонов, а всъщност именно в неговия дом в Пловдив на 10 февруари 1885 г. е основан Български таен централен революционен комитет, в който той е избран за секретар, а за председател – Захарий Стоянов.  Оттогава датира и приятелството им. Именно Захарий Стоянов дава първите уроци по журналистика на Андонов. След Съединението Андонов е назначен за съдебен следовател в Пловдивския окръжен съд. Той е избран и за член на Централното бюро на Либералната партия. По време на преврата срещу Батенберг Андонов е част от така наречения „граждански щаб” на подполковник Сава Муткуров, който подкрепя Стамболов.

След абдикацията на Батенберг Андонов е избран за народен представител в ІІІ Велико народно събрание и е един от депутатите, гласували избора на Фердинанд за княз на България. Парламентарната дейност на Андонов продължава, той е депутат в още няколко обикновени и още едно Велико народно събрание. През цялото време той работи в подкрепа на каузата на Стефан Стамболов.

Става лидер на Народно-либералната партия в Пловдив и я ръководи повече от 20 години. След падането на Стамболов от власт заради опасност за живота му емигрира със семейството си на остров Халки, където остава чак до края на 1895 г. При завръщането си е арестуван, пуснат под гаранция за огромната тогава сума от 20 хил. лв. Започват няколко процеса срещу него, но всички приключват с оправдателни присъди. Андонов е наясно, че плаща за приятелството си със Стамболов.

Андонов отново става депутат, този път в 13 Обикновено народно събрание и е в тясно взаимодействие с лидера на Народно-либералната партия Димитър Петков. По-късно Петков е убит, а Андонов се оттегля от политическа дейност, особено след като се изправя открито срещу приемника на Димитър Петков – Никола Генадиев.

След войните от 1912 до 1918 Андонов започва да се занимава с исторически изследвания и събира материали за националноосвободителното движение. Избран е за председател на Пловдивското археологическо дружество.

Опитва се да пише биография на Стефан Стамболов през 30-те години на ХХ век, но вече е полусляп и диктува бележките на дъщеря си. Биографията остава незавършена.

През времето на активната си дейност Андонов основава и издава три вестника: „Пловдивски куриер“ (1890 г.), „Малък вестник“ (1892 г.) и „6 септемврий“ (1908 г.).

Умира на 18 декември 1937 г. в Пловдив, почетен от всичките си стари съратници, от видни общественици и от цялото пловдивско гражданство. Сирак Скитник, по това време директор на Радио София, му посвещава публична лекция в ефир.

Димитър Ризов

Един от най-скандалните апостоли на Съединението е Димитър Ризов. Животът му сякаш е разделен на две – до 1903 г., когато заема първата си дипломатическа длъжност в Черна гора, той е луда глава, неудържим авантюрист. След това става един от най-успешните български дипломати чак до смъртта си през 1918 г. в Берлин.

Димитър Ризов участва активно в почти всички важни събития у нас от 1883 г. до края на Първата световна война. Враговете му го наричат въртиопашка и шарлатанин заради привичката му да се кара с приятели и да приема съюз с бивши врагове.

Ризов често пише открити писма – до екзарх Йосиф, до княз Фердинанд, и във всички тях е скандален и директен. Целият му революционен хъс е насочен към каузата Македония.

Ризов се среща и с Лев Толстой, като се опитва да го привлече към македонската кауза, но е разочарован от нежеланието на руския граф да се ангажира с нея.

Боготвори Петко Каравелов, но след 2 юни 1885 г. не се поколебава да се изправи срещу него поради различия по македонския въпрос и заради отношението на Каравелов към Русия.

Ризов участва и в Сръбско-българската война, където работи в тила и подготвя бунт на сръбската опозиция срещу крал Милан. Две години по-късно обаче отива на преговори със същия този крал, за да договори бъдещ съюз с България. Тогава за пръв път проличават изключителните му дипломатически умения.

Пак така противоречиво Ризов подкрепа контрапреврата на Стамболов през 1886 г., но година по-късно се скарва с премиера Радославов, при това по доста скандален начин, след като е изгонен от официоза на партията – вестник „Свобода”.

Ризов симпатизира на русофилските бунтове в Силистра, затворен е в Черната джамия, после интерниран в село Кесарево.

Той е единственият депутат, който в ІІІ Велико народно събрание гласува против избора на Фердинанд за княз.

Името му се свързва и със заговора на Коста Паница срещу Стамболов, но е обявен за невинен. Все пак емигрира в Сърбия през 1890 г. Оттам пише на Стамболов с призив да възстанови Конституцията и да изгони Фердинанд.

Все така непостоянен, през 1894 г. Ризов ще се подиграе с падналия Стамболов в статията „Разлагающа се и възраждающа се България“.

Последният негов принос за България е съставеният от него през 1917 г. атлас под името „Българите в техните исторически, етнографски и политически граници 679 – 1917“, изготвен съвместно с брат му Никола.

 Площад Славейков

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Подкрепяте ли предложението на ГЕРБ за Велико народно събрание и промени в конституцията?