Следвайте ни

21 г. след арестите в Либия сестрите работят на 2 места и в нощни смени

viber icon

9 февруари 1999 г. Бенгази. Десетки медици, сред които 23-ма българи, са арестувани от либийските власти. Няколко дни по-късно повечето са освободени, но в ареста остават медицинските сестри Валя Червеняшка, Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло и Снежана Димитрова, както и палестинският студент по медицина Ашраф ал Хаджудж. Година по-късно те са обвинени в умишлено заразяване на над 400 деца с вируса на ХИВ и причиняване на епидемия от СПИН с цел дестабилизация на джамахирията.

Д-р Здравко Георгиев, съпруг на Кристияна Вълчева, отделно е обвинен за нелегално опериране с чужда валута. Той излежава повече от четиригодишната си присъда, оправдан е през декември 2006 г., но остава в Либия, докато не бива извоювано освобождаването на сестрите.

Страната ни проспива тяхното задържане от властите, докато много други държави успяват да изтеглят по различни начини своите медици. Сънародниците ни изживяват осем кошмарни години на жестоки мъчения зад решетките и издадени по три смъртни присъди.

Благодарение основно на посредничеството на президента на Франция Никола Саркози, на тогавашната му съпруга Сесилия Саркози и на еврокомисаря по външните отношения Бенита Фереро-Валднер се стига до освобождаването и завръщането им в България на 24 юли 2007 г.

Невинността им се затвърди категорично, когато стана ясно, че децата са били инжектирани със заразена кръв от либийското разузнаване и командири на силови структури. През 2011 г. бившият министър на правосъдието в Либия Мустафа Абдел Джалил заяви в ефира на “Ал Джазира”, че за заразяването със СПИН е виновен Кадафи.

Днес, 21 години от арестите и 13 от избавлението, медицинските сестри работят за пенсия и дори след такава. Някои от тях - на две места и в нощни смени.

Не очакват реално възмездие за преживения ужас.

Д-р Георгиев прекарва инсулт през 2018 г., но се възстановява добре благодарение на грижите на съпругата си Кристияна. Ашраф ал Хаджудж от години живее в Холандия заедно с втората си жена - преводачката Олга ал Хаджудж.

Само преди три седмици Софийският градски съд осъди 12 либийски офицери да заплатят 500 000 лв. за неимуществени вреди, причинени на Валя Червеняшка. Съдебният състав прие за безспорно установено по делото, че тя е била изтезавана с цел изтръгване на самопризнания в периода 9 февруари 1999 - 24 юли 2007 г.

Точно преди година Нася Ненова завоюва такава победа в съда cрeщу дeвeтимa от мъчитeлите си в Триполи, сред които и един генерал. Според решението за нея шефът на Главното следствено управление в Либия Харб Абер Дербал, полк. Джума Мишри и други 7 трябва да платят общо 500 хил. лв. на медицинската сестра за неимуществени вреди и 26 617 лв. за имуществени. Резултат няма.

Теоретично един ден, когато Либия е демократична и правова държава, тези присъди биха могли да послужат на Червеняшка и Ненова като правен довод те да потърсят справедливост и чрез международни организации. Към днешна дата тези съдебни победи могат да се разглеждат само като морално възтържествуване.

Кристияна Вълчева и Валентина Сиропуло по собствено желание прекратяват сами своите искове срещу лицата, които са ги изтезавали. Още през 2012 г. Гражданският съд в Хага пък постанови компенсация за Ашраф Джума Хаджудж в размер на 750 хил. евро за материални щети и 250 хил. евро за болки и страдания от представители на бившето либийското правителство.

Пред “168 часа” сестрите бяха категорични, че тези дела нямат никакъв смисъл и те са наясно, че няма какво да очакват. Както и че няма цена, която да им върне изгубеното.

“Първо - предстои обжалване за това дело. И второ, аз знам, че няма кой да ми плати тези пари. Там няма държава. Тези офицери сигурно не са и живи половината.

Остава ми едно морално удовлетворение заради това, че съм ги осъдила - коментира пред “168 часа” Валя Червеняшка. - Ашраф го направи още преди десет години, когато имаше държава, когато беше жив Кадафи, в международен съд... И какво, така си остана една виртуална присъда. Както и тази на Нася, както и моята. Хората чуват и четат за едни 500 000 и си мислят: “Ето, и тази спечели, тези забогатяха.” Никой не се сеща за оневиняването и че съм страдала осем години и половина. И днес имам болки по ставите, ходилата много ме болят. Но душевната рана винаги е била по-силна.”

13 години след като започва живота си отначало, Валя е пенсионирана, но все още работи като сестра в детското отделение в болницата в Бяла Слатина, където живее. Никога дори не се е замисляла да смени професията и да се преквалифицира.

“Много си обичам работата, децата ме зареждат. Сред тях и глава да те боли, и крак, всичко се оправя, когато се залепят за теб и те прегърнат. Като ме видят, и започват да викат: “Червеняшка, ние те чакаме.” Всяка болка отминава. Те си ме обичат и аз си ги обичам. Чувствам се добре - обяснява Валя. - Даже и да съжалявам за изгубеното, не мога да върна времето. Отписах ги онези години, особено след като написах книгата си “Записки от ада”. Все едно си отиде всичко от мен. Преди това често сънувах кошмари. Най-вече как един грамаден негър влиза и ме измъква от стаята. Много страшно. И много пъти се повтаряше този кошмар. Вече не сънувам.

Преживяното ме направи по-силна, накара ме да обръщам внимание на малките неща. Преди имах всичко за даденост. Сега оценявам всичко.

Днес вратите на цялата къща ми стоят отворени винаги, лампите постоянно светят. Тъмнината ме натоварва. Мъжът ми все повтаря: “Угаси, затвори.” Няма, не мога. Ето това ми е останало оттам.

Иначе няма какво да ме изплаши вече освен може би смърт на близък. От всичко има изход. Та даже и от нашите три смъртни присъди имаше”.

Червеняшка си спомня, че определено е имала нужда от време, за да влезе в нормален ритъм сред завръщането си в България. Отначало се лутала, било трудно да пасне отново. Но с помощта на близките си успява и след шест месеца започва работа. В първите дни у нас медицинските сестри имат нужда да са една до друга - така както заедно са преминали през ада.

“Естествено, че станалото ни сближи - казва Валя.- Как ще търсиш съчувствие от някой, който е далече от мъките и болките ти и от преживяното?! Когато се върнахме от Либия, първите дни бяхме в “Бояна” заедно. Дойдоха семействата ни, но ние все се търсехме една-друга да си кажем кой какво ни е казал, пък какво е станало.

Няма да забравя как психолозите ни разказаха една притча: Трябвало един керван да премине през много лошо място. Времето било лошо, или друго затова никой не искал да го прекара. Само един шерп се съгласил, но казал на човека с кервана: “Аз ще те преведа, но ще ме слушаш и каквато кажа - изпълняваш”. Понеже нямал друг изход, човекът се съгласил. Тръгнали и след три дни пристигнали в подножието на града ли, на планината ли... Там седели още седем дни и чак на десетия влезли в града. И този с кервана попитал: “Чакай сега. Ние пристигнахме за три дни, а трябаше да чакаме тук още седем. Защо?” Шерпът му отвърнал: “Ние пристигнахме телом, трябваше да изчакаме душите да долупат (да ни настигнат). И тогава да влезем телом и духом.”

И така психолозите казаха: “Вие сте вече тук телом, но вашите души са още там, някъде из Либия. Ще мине време, докато паснете отново.”

После един следобед отидохме до манастира над Банкя - “Света Петка”. Аз, Нася и моята голяма дъщеря. Влязохме, запалихме свещи, седнахме. Почувствах, че все едно нещо падна от мен. Все едно ми пораснаха крила и ще полетя. И като излязохме навън, им признах какво съм почувствала и ги питах те какво са усетили. Нася ми каза: “Валя, днес е 40-ият ден, душата ти е долупала.”

И наистина. Прибрах се в Бяла Слатина, започнах да правя зимнина, да работя, да идват приятелките, които не съм виждала от 10 години. Всичко започна оттам, откъдето е свършило.

Днес съм щастлива, че съм сред семейството и децата си. Че съм на свобода най-вече. Спокойно ми е. Обичам да си решавам кръстословици на таблета, да чета книги. Да работа с мозъка, да не оглупявам.”

Медицинските сестри продължават да се чуват, когато има поводи, но с времето все по-рядко. В София живеят близо една до друга.

С Ашраф ал Хаджудж нямат връзка. Най-силно е приятелството между Кристияна Вълчева и Нася Ненова, които живеят през няколко етажа. Именно Кристияна е тази, която повдига духа на всички през най-трудните моменти зад решетките.

“Тя беше луда оптимистка и все ни казваше: “Ние си отиваме, ние си отиваме.” А тая година, оная... - връща се назад Червеняшка. - Кристияна ни крепеше. През най-тежките моменти. Преди делата беше много напрегнато. Аз непрекъснато се карах на Нася: “Ти защо си признавала глупости?! Да знаеш, че смъртната присъда аз ще ти я изпълня”. После, като си дойдохме, й казах: “Нася, извинявай, никога не съм имала предвид нещо...” А тя ми отвърна: “Валя, не ти се сърдя, такива бяха условията.”

Ненова седем години води делото, което спечели миналата година, но не пожела да го коментира по никакъв начин. Днес тя работи на две места. От октомври - и в МБАЛ “Сердика”.

Кристияна сподели пред “168 часа”, че двете с Нася днес са дори повече от сестри.

“Ние бяхме близки още в затвора и си останахме приятелки - разказва Вълчева. - Понякога си мисля, че за нея дори мога да направя повече неща, отколкото за собствената си сестра.

Иначе относно делата - срамно е, че българската държава не поведе дело срещу Либия. Само така можехме да получим някакви нормални компенсации. А не ние да водим битки в съда срещу тези, които ни изтезаваха. Те никога няма да си платят. Сега само пак ще говорят хората, че сме станали милионерки, както преди години. На мен ми поискаха 15 000 лева, за да продължи моето дело. Отказах се. Преди година и нещо подписах документ и се отказах. Гавра. През всичките години дадохме много пари за воденето на тези дела - за такси, за документи... И то на целия ни хал. Днес всички работим. Дори тези, които се пенсионираха. На мен ми предстоят още 10-12 години да работя, ако съм жива. Догодина навършвам възрастта за пенсия, само че имам 24 години трудов стаж, тъй като първите осем, които съм ги работила в Либия, никъде не ми се зачитат. Пенсията на Здравко е 480 лв.”

Най-лошото, което се случва на семейството след преживяното в Либия, е, че в края на 2018 г. д-р Георгиев получава инсулт.

“Изправих го на крака на първия месец, буквално го научих да ходи - обяснява Кристияна. - Сега ходи бавно, но няма замятане и изкривяване. Много се грижих за него и до ден днешен е така. Ние винаги сме били сплотени, винаги сме се обичали много. Хубавото е, че и двамата минахме през ада и не е нужно нищо да си обясняваме и разказваме. Никога почти не говорим за това. 

Здравко е много емоционален човек. Дори когато гледа деца с някакви заболявания по телевизията, веднага сменя канала. И много се вълнува при всяко нещо, а после вдига кръвно и това не му се отразява добре. Пазя го от всякакви емоции. Даже наскоро внучето на моя приятелка се разболя тежко и аз 4-5 месеца пазих тайна от него. Накрая той, като разбра, се разстрои много. Гледам да го щадя колкото се може повече. Той е много, много, много ценен човек.”

Съпрузите се запознават още в началото на 80-те, когато Вълчева работи в една поликника в “Свобода”, а той - в поликлиника в “Надежда”. На едно нощно дежурство, което д-р Георгиев дава в нейната поликлиника, те се срещат. Минават месеци, в които само се поздравяват, а после започва връзката им. И вече 34 години са заедно.

Още при арестта на Кристияна и останалите сестри на 9 февруари 1999 д-р Георгиев веднага хваща самолет за Бенгази, където е арестуван. По-късно е освободен в същия ден, в който жена му е осъдена на смърт. В онзи момент той се разплаква и отсича: “Не мърдам оттук! Колкото съм невинен аз, толкова са невинни всички”.

“Той се побърка и когато идваше на свиждане в затвора, вместо мен да успокоява, плачеше и трябваше аз него да успокоявам - спомня си Кристияна. - Просто от всички аз наистина съм най-големият оптимист. Невероятен. Никога не загубих надежда. Независимо че беше кошмарно. Независимо че получихме три смъртни присъди.

Затова и на мен не ми беше трудно да започна отначало. Просто винаги продължавам напред. Времето е най-добрият лечител. Още повече че когато се върнах, написах книга заедно с Миролюба Бенатова - “8 години заложница на Кадафи”. Разказах цялата си история. Човек, като напише нещата, все едно ги изхвърля в ъгъла. Много е полезно.”

След завръщането в България Вълчева записва и завършва рехабилитация и вече от 10 години работи във Военна болница във физиотерапията като рехабилитатор. Ненова също записва да учи рехабилитация.

“За осем години си изгубил толкова много неща, че не можеш да наваксаш бързо - разяснява Кристияна. - Първото, което направих, бе да кандидатствам. И да започна да уча. Защото реших, че мозъкът ми е закърнял и има нужда от гимнастика. Три години си бях редовна студентка, взех си и трите държавни с отличен. И аз питам себе си: “Не можах ли нещо друго да уча, но натам ме бута съдбата”. След това оправях апартаментчето, което ни дадоха. Купихме една мъничка къщичка. После синът ми се ожени, роди ми се внуче, което вече ходи на детска градина.

Днес обичам да чета, да гледам телевизия, да се срещам с приятелки, да готвя вкуснотии за Здравко.

Най-щастлива съм, че имам внуче, че синът ми и снаха ми се разбират много добре. Че Здравко е по-добре и остана жив. Че имам хубава работа, която много харесвам и я върша с желание. Че съм относително здрава. Че нямам кредити. И имам няколко много добри приятели. През годините минаха много хора на цедката и малко останаха, но наистина са ценни.”

Също както Вълчева, така и Валентина Сиропуло по собствено желание се отказва да води дело срещу мъчителите си.

“Няма цена, която да плати преживените ужаси - категорична бе Сиропуло пред “168 часа”. - С най-различни измислени процеси няма да ме удовлетворят. Разочарована съм от институциите. Нищо не направиха. Не се потърси някакъв вид извинение от държавата като една европейска страна. Франция, която ни върна, не би оставила така нещата. Така мисля. А имаше подходящи моменти. Ядосвам се, затова се отказах от процеса. Нищо не можем да направим ние сами. Затова не искам да участвам дори в опити за морални възмездия.”

Днес Валентина работи като сестра в детското отделение в МБАЛ “Хигия” в Пазарджик, където се труди още преди да замине за Бенгази.

“Не можеш да смениш професията току-така на тези години. Как?! Отидохме на 38 години, пък се върнахме на 50. За кога? - коментира Сиропуло. - Изключително трудно е да започнеш отначало. Нито можеш да забравиш, нито можеш да възстановиш всичко загубено. Такъв ни бил късметът.

Работим, откакто сме си дошли. Държавата така ни устрои. Иначе няма да можем да съществуваме. След толкова години така ни се помогна - непрекъснато да работим, за да можем да съществуваме.”

Тя също има още години до пенсия. Не спира да работи и Снежана Димитрова, която е сестра в детското отделение в столичната Трета градска болница. След нощно дежурство тя не се чувстваше добре и нямаше възможност да коментира ситуацията си днес.

Сиропуло е спокойна на работа в стария си колектив, с който се труди още преди да замине за Либия. Харесва професията си и защото децата я зареждат.

“Затова съм и станала детска сестра. Иначе можех да не съм в отделение, да не съм на нощни дежурства, да не работя по празници, а да стана една чиновничка и да чукам на компютър. Но не мога да го правя това.

Щастлива съм, че съм в родината си, в родния си град, в собствения си дом, на свобода, сред роднини, със семейството... Синът ми живее в София. Оставих го в гимназия тук и той сам си пое по пътя. При завръщането ми вече работеше. Занимава се с информационни технологии.

Да, чакам внуци, чакам да се пенсионирам... Горе-долу съм добре със здравето. Успявам да си почивам, нямам излишно напрежение, както когато бях в София. Хората около мен са добре и ме зареждат позитивно. По-хубаво от това - здраве му кажи.”

Валентина не крие, че често си спомня за всичко преживяно, защото е трудно то да бъде заличено от паметта.

“Не се забравят тези неща. Тези години промениха мирогледа ми. Виждам нещата по различен начин, по-задълбочено и сериозно, не толкова повърхностно, както преди.

Занапред искам да виждам хората по-усмихнати. Доброто да преобладава.”

168chasa.bg

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Ще помогне ли извънредното положение у нас срещу коронавируса?