Подай сигнал

Атанас Хранов: Злото се рисува по-лесно от доброто

Идеята ти идва отвътре, когато си сложил нещо там. А когато не си, ти идва да се напиеш

Интервю

от Илияна Караланова 2733 прегледа 0

Атанас Хранов

Атанас Хранов е роден 1961 година в Пловдив. Завършва Средното училище по изкуства в Котел и през 1987 г. Национална художествена академия специалност „Резба” при професор Антон Дончев. Работи в областта на пластичните изкуства и живописта, смесвайки органично жанровете. Характерни за автора материали са дърво, ръчна хартия, платно, бронз, сребро и полимерна мазилка върху метална конструкция. Автор е на над 40 самостоятелни изложби, участва в множество общи инициативи и кураторски проекти. Живее и работи в Пловдив.


-Шведският писател Ларш Густафсон подрежда изкуствата по степен на трудност. На първо място е еротиката, на второ музиката, а на трето - изобразителното изкуство. Каква е вашата класация?

-Нека тръгнем от другаде - кое е най-лесно въздействащото изкуство? Според мен класацията води музиката. Тя въздейства на секундата върху всичките ти сетива. Следва вездесъщата литература, която е фундаментът на всичко останало. Изобразителното изкуство е на трето място, защото там е необходимо малко повече време, което да отделиш доброволно. Няма как просто да минеш покрай картината и тя да ти въздейства. Трябва да се спреш срещу нея, да я погледнеш и да помислиш. Не е като музиката - искаш или не искаш, тя ти влияе. По тази причина аз не слушам музика, докато рисувам, особено когато съм в някакъв важен етап от работата си. Искам да е тихо, за да слушам себе си.

-Според най-новите изследвания обаче картината запечатва енергията на художника. Когато зрителят застане пред нея, я попива. Вярвате ли в това?

-Не зная кой изследва това явление, ала на 100% вярвам в него. Защото моят опит говори същото. Казват, че всеки художник рисува себе си. Това е напълно вярно. Не можеш да избягаш от това, което имаш в себе си като идея, наслагвания. Поводът за последната ми изложба между другото беше точно този. Казва се „Закуска в ателието”. Естествено, нямам предвид нито закуска, нито ателие. Това са метафори. Ателието не е физическото пространство, в което се намираме в момента, а онова, другото ателие, което нося със себе си. То е един духовен лабиринт, състоящ се от всички неща, които слагаш вътре и съхраняваш във времето. То определя твоя вътрешен свят и всичко, което излиза от теб.

Всъщност рисуването е два вида - подсъзнателно и напълно съзнателно. Второто е, когато имаш определена цел, идея, кауза и работиш, за да ги подкрепиш. А другото - подсъзнателното рисуване, което се ползва по-често от авторите, е да се облегнеш на подсъзнанието и да започнеш да гребеш с пълни шепи това, което...

-... ти идва отвътре?

- Идва ти, когато нещо си сложил вътре. А когато не си, ти идва да се напиеш.

-Не се вмествате в клишето за художник - алкохол, скандали, леки жени...

-Това може би е вид темперамент, начин на мислене и на живеене. Не обичам и не участвам в никакви сдружения, пък било то и на художници. Отвътре ми идва да страня от тях. Не ми е в натурата. Предпочитам да правя нещата сам. Не че имам нещо против тези сдружения, напротив, много са добри и смислени, най-вече когато са на някаква принципна основа. Много е готино, приветствам ги, харесват ми, но аз няма да съм вътре, не знам защо. Нито съм си го обяснявал, нито искам да си го обяснявам. Вероятно е въпрос на светоглед и характер.

- Тази скромност как я поддържате?

-Много е важно да се дърпаш за крачола, за да не отлетиш. Предполагам, че си го имаш в характера, ако обаче осъзнато стане твой подход към света, още по-добре. Въпросът със самочувствието е важен и интересен. Да нямаш самочувствие, е лошо, вреди на работата, както и обратното - да имаш прекалено много самочувствие. Така че в това отношение е добре да пазиш баланса. Напълно достатъчно е да имаш самочувствие, когато застанеш срещу платното. Тогава ти трябва цялото самочувствие на този свят, за да нямаш респект и страх. Но извън това можеш да прехвърлиш границата много лесно, да вземеш да се приемеш на сериозно, а това никак не е добре. Истината е, че няма картина, която да промени света.

-И няма незаменими художници.

-Не. Картините обаче формират света, те го обясняват. Както и цялото изкуство - то има задачата да обяснява, да формулира по-ясно и по-цветно. Всъщност художниците са очите на другите хора. Ние се учим да гледаме повече от другите - това е нашата професия.

-Пикасо казва: Ако имаше една истина, нямаше сто души да нарисуват една ябълка по сто различни начина. Каква е вашата истина?

-Според мен картината е нещо като ключ. В определени хора отключва нещо и почва да им говори. До един ще стигне, до друг - не. Колкото е по-добра картината, толкова по-универсален е ключът, в толкова хора ще влезе и ще отвори повече съзнания. И всъщност това определя колко е добър художникът.

-Вашият ключ е универсален - картините ви са разпознаваеми. Собственият стил ли е най-важен за човека на изкуството?

- Той е белег, че си намерил своя път и вървиш по него. А пък кое е най-важното? Най-важното е да живееш щастливо, нали? (смее се). Но и повече хора да имат възможност да се докоснат до посланието ти. Важна е и твоята вътрешна борба да направиш по-съвършен този космос, който е в картината. Всичко останало са последствия, стилът също.

-Доколко той трябва да се отстоява? Има ли подводни камъни?

- Колкото искаш. Самият ти може да си си подводен камък. Понякога съзнанието ни крои интересни клопки. Виждаш някъде - по телевизията, в музей, галерия, ходейки по улицата, някаква картина или образ, който ти харесва. Приемаш го като нещо хубаво и смислено. Минават няколко години, вече си го забравил отдавна, и нещо съвсем подобно ти изплува в съзнанието. И ти го нарисуваш с пълното съзнание, че то е твое. Всъщност мозъкът ти го е приел като един рационален начин да стигнеш от точка А до точка Б. И тъй като така е устроено съзнанието, го приемаш като свое.

- Излиза, че не сме способни на оригинални идеи?

-Идеите според мен витаят в някакъв ментален, духовен космос, до който търсещите хора имат достъп. Докосват се до него и взимат от тях. И така съвсем нормално и без никаква лоша мисъл една идея може да хрумне на няколко души по света, без те да имат никаква връзка помежду си. Има една хубава притча - за един непалец, много будно момче, живеещ в малко селце в Тибет. Както си седял, започнал да конструира нещо като велосипед от подръчни материали - кожа от як, клечки, бамбук. Станал съвсем приличен. Не толкова хубав и удобен, ала вършел работа. Казал си: „Ей, измислих нещо важно за всички хора. Сега ще им помогна да живеят по-лесно, да си пестят усилията и да ги инвестират някъде другаде. Отивам да го съобщя на целия свят”. Слязъл надолу и какво да види: целият свят пълен с велосипеди - съвършени, метални, цветни, с фарчета, святкат, мигат. Въпросът е: Този млад човек всъщност измислил ли е велосипеда?

- Как успявате да сте от тези шепа щастливци, които си изкарват парите с това, което им доставя удоволствие?

-Това е въпрос на решение, което взимаш още когато си млад. Аз успях, взех го и удържам до ден днешен. Става дума за вътрешна политика, която или следваш и се съобразяваш с нея, или се оставяш течението да те носи нанякъде. Опитах да си направя дългосрочна авторска стратегия и я следвам - от завършването на Академията досега. Завърших дърворезба, започнах да работя съвсем плахо с цвят, оцветявайки дървото. Малко по малко тръгнах да изчиствам пластиката и да се доближавам до плоскостта, равнината на платното. Ако забелязвате, при повечето картини дори махам релефа на тъканта на платното, за да стане абсолютно съвършена плоскост, върху която аз да рисувам обемите, които искам. Това е нещо, което си бях решил още тогава. Стигнах до съвършената плоскост. Сега пак се връщам към пластиката и започвам да рисувам върху нея все по-агресивно. Това, което се опитвам, е не да хвана един конкретен момент от света, да запечатам някаква секунда, а да направя нещо като къс разказ, новела, да разкажа някаква история, която има сюжет и се случва в картината.

-С какво най-често са свързани тези истории?

-Едно от нещата, които са важни за мен, е, че се опитвам да рисувам доброто. Има много начини да нарисуваш грозното, лошото, злобата, омразата. И тогава изкуството винаги действа силно и първосигнално. Мозъкът ни е устроен така - видиш ли заплаха, веднага ти въздейства. Ако рисувам изкормена риба, одрано куче, обезглавен човек, някакви ужасии, моментално ще ти въздействат. Няма как да ги подминеш. Според мен обаче светът не е изтъкан само от страдания и нещастия. Добротата и красотата не са сладникави и повърхностни усещания. Те си имат своята дълбочина, сила. Имат и своята съпротива към злото. Както казваше отец Васил, доброто също има юмруци. То не е безлично и безинтересно, напротив - то е смисълът, заради който живеем. Има една много хубава индианска притча. „Във всеки човек живеят два вълка - лош и добър. Оцелява този, който храниш по-често.”

-По-трудно се храни добрият вълк.

-Аз не искам да ми е лесно.

-Значи сте на правилното място.

- В България нещата са трудни, съгласен съм. Стената е гумена и е почти невъзможно да я разбиеш. Но не съм и краен песимист. Светът, който аз си изграждам, не е такъв. Моите приятели, хората, които са около мен, са светли, динамични, креативни, създават истински ценности. Не са такива, които повече приказват, а нищо не правят.

Има една фраза, която запомних от поета Веселин Сариев. Човек трябва да има хигиена на контактите си. Така, както има всякаква друга хигиена. Защото, избирайки добре средата си, ти всъщност формираш своето настояще и бъдеще. Ако се хвърлиш в ръцете на неподходящи хора, хаосът в душата ти е неминуем.

Другото, което е много важно, е мястото на държавата. За мен държавата не е институция, която трябва постоянно да издържа и храни артистите си. Не това е нейната роля. Тя трябва да създаде хубава атмосфера и почва, където артистът да излезе и да спечели славата, признанието и всички последствия от тях. Държавата трябва да направи българското изкуство разпознаваемо, световно, а тя не го прави. Не е въпросът да даде милостиня и да издържа някого за известно време.

-Ако изкуството не е разпознаваемо, държавата как да го направи?

-Колкото е по-интересна и богата почвата, върху която работиш, толкова повече хора ще искат да се изявяват на нея. Ролята на държавата е да помогне на изкуството, да го „вдигне” и да го постави на друго ниво. Не да представя отделни автори и гилдии, а българското изкуство като цяло, и това да е заложено като политика.

-Не дава ли добър повод за това предстоящата инициатива Пловдив 2019?

-Инициативата е хубава, но в нея според мен няма да участват много конкретни автори. Творците ще са организирани от различни структури, от хора, които успяват да се справят с административната работа, която е огромна. Надявах се самата инфраструктура, която помага на експонирането на изкуство и преживяването му, да стане по-интересна, но не видях това да се случва.

Но не искам да говоря нищо, преди да се е случило. Може пък да стане много добре. Дано! Да сме позитивни винаги е по-добре за града.

-Бихте ли сменили твърдата земя на тепето с плаващия свят на яхтата?

-Веднъж си говорихме със Стефан Акрабов, моя любим капитан, с когото плаваме. Изкарали сме с месеци в морето. Имаме наша си уговорка. Той е голям късметлия, а аз не. Винаги имам точно толкова пари, колкото ми трябват. Нямам повече и затова няма как да си купя яхта. Това с рисуване трудно се получава. Затова аз купувам фишове за тотото и му ги подарявам. Уговорката е, че като му се падне шестица, ще купи за себе си един катамаран, а за мен една яхта. Не искам повече. Та той казва така: „Наско, сега като дойде шестицата другата седмица, и ти купя една яхта, ти ще зарежеш рисуването и няма да можем да те изкараме от морето”. Но всъщност не харесвам конкретно морето. Привлича ме пътят и всичко, което той предлага. Трудностите, изпитанията, красивите моменти... И тази неизвестност. Всичко може да стане, можеш да се удавиш дори.

-Е, чак пък толкова. Животът е ценност.

-Иначе не е интересно. Животът може да е супер ценност и безценност, но все по някое време ще свърши, нали?

-Ала много неща ще пропуснем.

- Може и да не са хубави нещата, които ще пропуснем. Аз това съм го мислил много пъти. Идеята да не преживяваш неща, които са ти много интересни само защото нещо може да се случи, е несъстоятелна. Иначе трябва да се затворим в една къща, да се бетонираме. И тогава какъв е смисълът от живота?

Страхът е най-чистият наркотик. Когато свикнеш с него, постоянно го търсиш. Знаете ли едно бушуващо море каква дивашка гледка е?! Направо ти спира сърцето. Не можеш да излезеш от киното и да кажеш - този филм не ми харесва.

Най-дълбокият атавистичен страх ми се е случвал в най-спокойното море. Бяхме двамата на яхта с любимия ми капитан Стефан Акрабов. Даваме вахта през два часа. Трябваше да стигнем до Канарите. Бяхме някъде до Мароко, между 4 и 6 часа - това е най-гадната вахта, кучешката казват, защото много ти се спи. Ставам аз, морето е горе-долу спокойно, но небето е облачно - ни звезди, ни луна, нищо. Абсолютно черно. Всичко се слива, не можеш да видиш хоризонт. Напълно абстрактно. Ти си в средата на една черна мощ. Няма разлика дали си с отворени очи, или си със затворени. По едно време виждам на около 200-300 метра някакво синьо-зелено сияние под водата, като фосфор свети отдолу. Това нещо се обръща и гледам, че са две елипсовидни тела, които тръгват с някаква огромна нереална скорост точно срещу мен. Докато дойдат до лодката, направо ми спря сърцето. Щях да умра. Ужасно е. Имаш чувството, че си полудял. Застанаха и двете успоредно до лодката - дълги около 7-8 метра, светят и вървят заедно с нея. Викам си: Аз нещо полудях! И се махнах, отидох в другия край да не ги гледам.

Стефан стана в 6 часа, предадох лодката и нищо не му казах, за да не ме помисли за луд. Слязох долу, спах. На другия ден се виждаме, питам го: „Бате Стефко, нещо светещо вечерно време виждал ли си?”. Тогава той ми обясни, че много рядко се появяват китове, които фосфоресцират.

Оказа се, че съм видял два кита, които са дошли да се закачат с мен. Голям смях беше. Още ме бъзика с тези китове.

Та бурите са едно на ръка, всякакви чудеса стават.


-Какво повече му трябва на един мъж?

-Как какво? Любов, естествено. Що за мъж е, ако не е влюбен? Любовта е основното. И да се разберем - не към родината (смее се). Става въпрос най-конкретно за любов към жена. Да обичаш жена, е най-хубавото нещо. Пък дай боже да е взаимно - от това по-хубаво няма. Но и да не е, не е беда. Много хубаво не е на хубаво.

Коментари