"Предателят" отвъд стената на страха

Спектакълът на "Хенд" се вглежда тихо в днешната реалност

Спектакълът "Предателят“ на театър "Хенд“ неочаквано ме връща към театъра на отчуждението, неувереността и колебанието на човека да изразява позиция, самотата на манипулираните и страха на мълчаливите.  На сцената се случва живот на парчета. Живот, който ни припомня колко сме се отдалечили от истинското, как сме се превърнали в проекция на някой друг, на нещо несъществено. Режисьорът Ивомир Игнатов-Кени е успял да трансформира чистата информация в градиращо любопитство и усещането за нещо забравено и приглушено, което трябва да бъде  изчистено от праха. "Предателят“ се превръща неочаквано за мен в пример за тихо, ненатрапчиво, откровено и малко болезнено вглеждане в днешната реалност. Именно страхът е водеща сила в живота, който изкривено ни се поднася в странна геометрична форма, която съществува, за да разрушава логики и смисли. Пак така, геометрично разположен в три части, спектакълът се опитва да ни изкара от зоната на страха, да ни я покаже като обикновена семейна "абсурдна комедия“ и да ни накара да скочим отвъд призраците на миналото и политиката. Да скочим "отвъд“, за да разберем кое не е истинско и да се "вмъкнем“ отново в себе си.  

 Най-силната метафора  в спектакъла е за съществуването на външните сили, които ни превръщат в безропотни и безчувствени консуматори - роботи. Тя е изразена в ролята на "невидимия“ прозорец, който бащата ще отвори няколко пъти, но ще затваря така бързо, под въздействието на нещо извън него, което заплашва, крещи, нарежда, хипнотизира. Решението за многопластовото разстилане на темата в три отделни части - "парчета“, изразява тъжната равносметка, че времето не е променило кой знае колко силата на системата и хората продължават да поддържат илюзията за щастлив живот посредством външни показатели. 

 С  усещане за преоткриване и преобръщане на реалността е  финалната сцена от "Предателят“. Тя преповтаря първата, но с обратен знак. Ако в първата има отказ и съмнение, то тук има "да“ и тишина. И ако в първа и втора картина има повтарящи се реплики и действия, които ни напомнят за абсурдните нишки на живота, то тук те са заместени от абсолютното мълчание, което сътворява усмивка. Мълчанието не в думите, а в тяхната сила и мощ. И тази последна усмивка изкристализира като намигване решението за промяна.

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?