Йото Пацов: Пазете съкровището България от простотията

Читателите ни проглеждат, значи е време да прогледнат и писателите

-Роден си в София, но си потомствено свързан със село Ъглен. Забележително село - не само с това, че е единственото селище у нас, което започва с „Ъ”, не само заради природните му чудесии. Няма хиляда души население, а тук са родени писатели като Трифон Кунев и Илия Волен. Към тях да прибавя и баща ти… Съдбовно и творчески си свързан с Ъглен, нали?

-Разбира се. Ъглен е част от мен и аз съм част от него. И не просто поради някакви родствени връзки, а поради това, че той олицетворява и овеществява потеклото ми на българин. Ъглен е епицентърът на моята Вселена с река Вит, в лакътя на която се е сгушило селото, с двата моста на север и на юг (всъщност към всички световни хоризонти), с пищната си природа, с хлебната си земя, с виното, което е кръв във вените ни и може би затова сме вечно опиянени от красотата му... Ъглен ме направи гражданин на света и обитател на световната история още с прохождането ми, защото е кръстопът на народите - из нашето землище има местности Татарски колиби, Влашки връх, Печенак, Кърджалийска стена, Арнаутски вир, Немцовското и какви ли не още... Но Ъглен ми даде и почитта към нашия „език свещен на моите деди“, към нашата реч „омайна, сладка“. Моите съселяни казват, че не е толкова важно какво ще сложиш на масата, а какво ще кажеш на хората около нея. Има значение вероятно и това, че съм от потеклото на Трифон Кунев, но истински по пътя на словото ме насочиха майка ми и баща ми, на които бих посветил всяка написана от мен дума.

-Помня името ти от стиховете в „Родна реч” и „Средношколско знаме”. Повече от половин век си в литературата и журналистиката. Чувстваш ли се уморен, неоценен като автор?

- Не. Аз правя това, което смятам за свое предназначение в този живот. Не чувствам умора. Само разочарование - поради преднамереното мълчание, с което се сблъскват и моите творения, и произведенията на няколкото наистина стойностни живи български автори. Но продължаваме да хвърляме жълтици в плявата на чалгаджийската ни култура - въпреки неуморното толериране, тиражиране и титулуване на посредствеността в ущърб на националното ни творческо достойнство. Внушават ни, че глобализирането на националната култура задължително изисква импотентна модерност, отцеругателство и слабословие с ясната цел да се срине имунната защита на българската духовност. Няма да стане, но ще трябва да се изстрада. Въпросът е готови ли са българските творци и будители, българските учители за тази битка? Мисля, че да - процесът на духовното ни възраждане набира скорост, читателите ни проглеждат, а това е задължителното условие да прогледнат и писателите.

-Изглеждаш непоседлив, динамичен човек, страстно ангажиран с какво ли не, включително с множество приятелства - това не пречи ли на писането?

- Не. Животът е движение, творчеството - също. Думите са моят занаят, а те са пръснати навсякъде - в хорски съдби, любови и страдания, по балкани и поля, засети са в ниви и сечини, светят в нощното небе над градовете и селата, над бедни и богати трапези, препускат по бързеи и магистрали... И всяка дума е като Лисицата на Малкия принц - трябва да я опитомиш, за да я обикнеш и едва тогава може да я обикнат и други. А приятелствата са благословията на живота, с приятелите Господ ти показва какъв е смисълът от твоето съществуване.

-Няма да отварям дума за авджилъка, работата ще стане дебела. И все пак -какво ти дава тази твоя ловна страст в творчески план?

- Ловът е средищна точка на преклонението ми пред природата, любовта ми към живота, нуждата ми от приятели, свободата и мъжеството. Ходя на лов с моите герои, истински, неподправени и вечни, и всеки път имам чувството, че влизам в свой бъдещ разказ, за да го преживея, преди да го напиша. Сред моите хора от ъгленската ловна дружинка има всички човешки типове, които светът познава - и героя, и шмекера, и благородника, и използвача, има Дон Жуан и бай Ганьо, Моканина и Инджето, Казанова и Торквемада, има даже Тристан и една Изолда...

-С какво се сдоби от скиталчествата си по света?

-Преди всичко с твърдата убеденост, че Господ ме е сподобил, както и всички българи, да живеем в най-прекрасния рогул на планетата. Но това не е подарък, то си има цена - да опазим съкровището България от невежество и простотия, от продажната посредственост на разноцветни политици и лакоми мутри, от мътния порой на безродни подражатели, от въртопа на националния нихилизъм, от ибрикчийството на всички нива...

Любовта и доброто нямат алтернатива в човешкия живот. Посланията на духовните учители и водачи на човечеството от безписмовната древност до днес са поразително еднакви и никъде няма заповед „мрази и убивай“. Преди десетина години в Индия попаднах на най-многолюдния религиозен събор в човешката история - Маха Кхумба Мела. Там се бяха събрали 96 милиона души от всички цветове и вери, раси и племена. Такова велико духовно единение не познаваме в Стария свят, който всъщност е с хилядолетия по-млад от онази цивилизация. Там ми хрумна да напиша популярни очерци за великите учители на човечеството. Тази книга излезе преди няколко години, и се надявам посланието за първенството на доброто и добродетелите над злото и временното да е достигнало до много българи.

Казано в разказа ти „Добри”: „И прошката е в тебе, и въжето е в тебе. За едни покаянието е вратник, за други - бесило. Сам избираш. Ти си вързал вече примката…“ Отговорност, покаяние, прошка, избор, вързана примка - доста съдбовно!

- Като всичко в живота ни. Не се замисляме за метафората на първородния грях, а би трябвало. Наистина всичко е в човека - и любовта, и болестта, и животът, и смъртта. И най-важното - изборът. Свидетел на собствените благородни дела и на собствените мерзости си преди всичко самият ти! Не е важно кой ще те види и как ще те оцени - важно е дали градиш в душата си храм на доброто или клоака за подлости. Средният път, по който се е отправил Буда към вечността, предлага всичко, нека тръгнем по него, но да внимаваме с какъв багаж ще напълним дисагите си - дали с ароматните мускали на алъш-вериша, или с благовонията на служението и безкръвната жертва пред олтара на вярата и Отечеството. Преди хиляди години е казано „И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ /Лука, 3/9/. Май не ни се вярва във вечните истини, защото край нас шеметно и охолно пропиляват дните си кухи персони с единствен девиз: “След нас и потоп!". Най-зловещата максима, която срина морала на българина, е нелепата приумица, че „всеки си е прав за себе си“ - това е девизът на негодника. Ние народ от негодници ли сме бе, хора!?

-Ти си дълбоко свързан с родното сладкодумен писател,. Изпитвам наслада при четенето на тематично многообразната ти проза. И все пак - мислиш ли си, че си написал Книгата? Своята Книга!

- Продължавам да я пиша. Най-вероятно в излезлите досега се съдържат пасажи от нея и накрая тя ще бъде сглобена от точно такива парченца от различните ми текстове. Не знам. Но като на всеки човек и на мен ми се ще пътят към билото на живота да е вечен, защото оттатък е нанадолнището към пропастите на небитието, към мрака на Преизподнята или към сиянието на вечния живот. Не знам кое точно. Но се изкушавам да цитирам един абзац от сказанието, което пиша сега. Мястото на действието е Кръстова гора: „Не подритвай камъчетата, то се мръкна вече, но клекни и ги разгледай, и ще видиш, че на много от тях има кръстче вдълбано, като от ръка човешка, макар че чудотворна е силата, която ги е белязала със знака на Спасителя, а защо е станало точно тук това, ще разбереш, ако слушаш внимателно, защото тук е българската Голгота, тая земя е подгизнала от кръв и се е изкорубила от огън, и който пристъпи и се помоли да се отвори и да ни даде съкровището си, което праведниците са скрили в нея, може изцеление от недъзите си да получи като знак, че върви в правия път.“ Така че - дано да вървя и аз в правия път. Дано всички ние сме в него.

-Смяташ, че Бог си е свършил работата с райското кътче България, пък ние сме на път да я съсипем. Не си ли прекален песимист за бъдещето ни?

-Не, не съм. Пътят към Бездната съществува, но това не значи, че трябва да бъде изминат. За съжаление ние не можахме да сътворим от Освободителната война насам националния си идеал - все го подменяхме с мечти за България на три морета, за великото братство на интернационализма, за безгрижното благополучие на глобализацията... Вместо да избираме от това, което в важно и съдбовно за нас, ние избираме покровители и поробители. Вместо да избираме между доброто и по-доброто, ние избираме най-малкото от малкото зло. И не се получава! Злото си е зло, няма значение дали е малко, или голямо. Не е важно кой ни одобрява и поощрява, кой ни се кара и на кого не му допадаме. Ние обитаваме България и тя трябва да е голямата ни грижа. За да не срамуваме пред децата си и да получим почитта на внуците си.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
1 коментар
браво

браво

26.10.2014 | 15:22

проникновени мисли на интелигентен човек.уви......такива навремето бяха и Цвайг и Ремарк и Кестнер и колцина още ...е имигрираха и австрийския селендур и илитерат накара немския народ да изпие горчивата чаша до дъно,както ще я изпием и ние простия мат,рял,водени към война от брюкселските старейшини и банкянския селендур винету.

Отговори
0 0

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?