Дом и куфар. За емиграцията – лично

Не зная дали остана човек в България, който да няма поне един близък зад граница. В този смисъл сборникът „Куфарът на брат ми / истории за пътя” (изд. ICU, 2015) е за всички нас.

                Това са „двайсет и два етюда за живота между езици и светове”, декларира корицата. Но докато четох текстовете на двайсет и двамата автори, усетих, че това са повече от 22 различни начина да лекуваш и помниш тъгата, да помиряваш миналото и бъдещето, да се обичаш и да се променяш, да погледнеш окуражително към онова изплашено свое „аз” и да го разкажеш с достатъчно хумор.

                „Куфарът” пази историите на утвърдени български писатели (Г. Господинов, Капка Касабова, Катерина Стокова-Клемър), както и на няколко чужди, превеждани в България (Рана Дасгупта, Бабак Салари, Едгар Вилянуева). И понеже писателят е професионален наблюдател, толкова по-интересно е да се види как успява да интерпретира собствената си история. Биографичното изисква особена дистанция. Изисква обаче да надникнеш в личните си бездни.

                 Но „Куфарът на брат ми” е светла, емоционално богата книга. „Куфарът” разказва за носталгиите, за личните убежища, печели съпричастие и ти помага да вярваш в смисъла на пътя. Разказва за самотата с особената мекота на преживяното. Не драматизира, по-скоро щади читателя. И - подозирам - защото скритите механизми на нашата адаптивност работят не само по време на изпитания, а и когато разказваме себе си.

Преди всеки текст стои биографията на автора - този сборник подслонява съдби, градове и екзотични дестинации. В епохата на емиграцията (все едно вътрешна или външна) такава книга неизбежно трябваше да се появи. За да припомни кои са нещата, които човек носи в себе си, в куфара на паметта си. Това най-често (и честно) се оказват любими миризми, храни и територии от детството.

Вероятно ние помним с древния човек в нас, със сетивата и архетипните модели. И вероятно това е, което остава след пътя. Както и усещането, че въпреки различията навсякъде живеят човеци („…и спасение дебне отвсякъде” твърдеше едно заглавие). А дом е „българския език - винаги; апартаментът на нашите - абсолютно; българската държава - никога” (Нева Мичева).

За мен беше странно и окуражително да усетя, че сборникът е успял да постигне балансиран разказ за нашето живеене. Въпреки авторите с толкова различни лични и писателски биографии. А може тъкмо заради това.

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?