Залп на Аврора и хоп - още един глупак в окопа

Любомир МИНЧЕВ, 19 Юли 2010; 13:34

Не си давам операта, не искам на къра Пейте! И моля ви, само с едната ръка!

Тези дни имах усещането, че отнякъде ще чуя залповете на Аврора. Не само защото руснаците дойдоха да си извиваме ръцете за газта. Между другото, това с извиването на ръцете беше умело пуснато от пропагандата, за да си въобразим, че повече не бива да се стряскаме от залповете на Аврора. В крайна сметка с извити ръце винаги са потребителите  -  на газ, на въздух, на вода, на ток, на национални интереси, на партийна помия, на хранителни боклуци, на еуфория.

Не, не е заради руснаците. Още когато премиерът Борисов не си хареса снимката по Нова телевизия, усетих, че седмицата отива по дяволите. Стана ясно, че ще си извиваме ръцете. И не за друго, а защото понякога имаме неблагоразумието да си ги извадим от задника, където обикновено стоят. И ние направихме проверка на публикуваните снимки на Бойко и онези, на които не беше избръснат, ги изрязахме. Нямахме обаче удоволствието да попитаме като водещия: „Сега харесва ли ви снимката, господин премиер?" Бойко не се сети да пробва дали водещият може да направи челна стойка на бюрото си, макар да е ясно, че може.

Ако не сте забелязали, в крайните квартали се копаят окопи. Това няма нищо общо с идеята да забием по един огромен кръст на входовете на града. Тази безумна идея все повече ми харесва, но не да плашим шофьорите, а себе си. Трябва да бъдем коректни към гостите на този град  -  вие не влизате в гробище, но и това да си помислите, няма да ви се обидим.

А в окопите трябва да скочим всички с песен на уста и да се браним. Ако следите партийните комюникета, вече знаете, че сме под обсада  -  политическа, културна, финансова и здравна. Ситуацията изисква пълна мобилизация на цялото население. В противен случай падаме под робството на Симеон Дянков, Вежди Рашидов, Анна Борисова и разбира се, на Бойко Борисов. Затова и очаквам да чуя залповете на Аврора. Революционна ситуация!

 Как се докарахме до подобно положение, боже Господи!

Най-лесно е да кажем, че не случихме на местна власт. Тя иска да ме вкара в окопа и да си тананикам Седма симфония на Шостакович. А и да скърцам със зъби на всичкото отгоре. Не ми харесва!

По-сериозният проблем обаче са залповете на Аврора, които все още бумтят в главите на местни политици. Няма никаква надежда тази канонада да утихне и кръстовете, с които искаме да се обградим, наистина не са лоша идея. Тези със залповете не са харесали една друга творба на Шостакивич  -  операта „Лейди Макбет от Мценски окръг". Композиторът е имал разправия с Комунистическата партия. В оригиналния си вид операта е показана в Лондон през 1978 година, три години след смъртта на Шостакович.

Идеята да направим серенада под прозорците на Вежди Рашидов със Седма симфония на Шостакович е блестяща. Творба, родена през блокадата на Ленинград, идеално пасва на емоциите ни, с които трябва да спасим пловдивската опера. Музикалният репертоар на общината изглежда е съобразен с окопите, които копаем. Един залп на Аврора и хоп  -  още един глупак в окопа. Така се пълнят окопите.

И аз не си давам операта, макар че тя събра само 50 зрители за едно от представленията си. Разбирам как се чувства госпожа Петя Гогова, културният кмет на града. Престижно е да имаш опера. Ако ти вземат операта, взимат ти всичко, а културният кмет отива де бере ябълки на къра.

Възможно е всичко, което се случва с културата ни, да е резултат от клозетното ни мислене. Ако вече сте забравили, предложихме на Давид Черни да го посрещнем в градската тоалетна с руло хартия. Не си спомняте? Браво на вас! Тогава скачайте в окопа със Седма симфония на Шостакович и за всеки случай с нож между зъбите! Не си спомняте, но тогава пак ни предложиха окоп, в който да се скрием и да се браним от нещастника Давид Черни. Тогава дори не ставаше дума за култура, а за патриотарски лозунги. Оказа се, че и те клечат в тоалетната, а извън нея нямат никаква стойност. Сигурно ще се окаже, че клозетното ни мислене е затрило и операта. Хората там трябва да бъдат много внимателни, когато им говорят за окопи. Иначе няма нищо лошо днес в концертната зала да прозвучи ленинградската     симфония на Шостакович. Сами избираме мехлем за болката си.

Писахме цяла седмица за цената на целувките. Стигнахме до 5 милиона лева за една. Струва толкова, когато целунеш министър-председателя. Но трябва да внимаваш дали той е избръснат, а и ти да си избръснат. Освен това винаги трябва да следиш къде е другата ръка на премиера, ако с едната те гали.

Тази целувка също е резултат от окопна война, която е на път да отнеме и последната частица от достойнството на местната власт. По-оперените политици биха казали, че за пет милиона и дупе целуват. И го правят, разбира се.

Очакванията за ефекта от тази целувка бяха огромни, колкото и разочарованието. Славчо Атанасов не е внимавал за другата ръка на Бойко Борисов. Миг невнимание и ще загубим не само операта си. И от достойнството ни почти нищо не е останало. Помислих си го и когато местният парламент прие декларация за оставката на Симеон Дянков. Едно безполезно занимание, което утоли нечии партийни страсти, но ясно показа, че с толкова празни глави на едно място всяка битка е обречена.

Ние изглежда не можем друго, освен да забием по един кръст на входовете на града и да скочим в окопите си.

„С едната ръка гали, а с другата куреца вади!" Когато господин Атанасов рецитираше този сръбски лаф пред изключени камери и микрофони сигурно е разчитал на толерантност от медиите. Но и тайно се е надявал тази крилата фраза да погали поне очите ни. Не бяха толерантни медиите, така че всички са доволни. Това е репликата на годината. Защо да не я опънем на транспарант на главната улица. Крайно време е да признаем своята безпомощност. Така ще имаме повече стимул да скочим в окопа. Нали това е целта.

Това е целта и на партийните централи. Мръсотията на окопната война е техният живот. Те се готвят за избори и колкото повече се овъргаляме в помията, толкова по-добре. Ще ни пускат Шостакович и ще се целуват за пет милиона. Ние ще се отвратим толкова, че с кеф ще скочим в окопа. Предизборната кампания върви по сценарий. Гледам една снимка, която също може да окачим някъде из града. Футбол в кал до корема. Играчите търсят топката, а гащите им са смъкнати до коленете. Наоколо само задници!